Да търсиш в себе си това, което можеш да постигнеш

От къде съм се появила
Кръстена съм на баба Дария, майката на татко. Една арменка ми беше казала, че името ми означавало диамант, както и името на дъщеря й Дерухи, и имало персийски произход. Суетата ми беше леко погъделичкана в онези млади години.
Татко, Козма Сергеевич  Василянский е от Донецкия край, от село Амвросиевка, което днес е голям град. Революцията го е заварила в окупационен корпус  в Персия. Частта им се разформировала и всички се пръснали като емигранти по света. Неговият път през Турция, през Бургас, го довежда до Варна и то- в къщата на мама. Брат й, моят вуйчо, журналистът Александър Бегажев, е посрещал на пристанището емигрантските кораби, а в двора на бабини се е варял казан с чорба. Така е започнала връзката на мама и татко, а по същия начин се е появила и вуйна ми Маруся, която много малко е живяла и си е отишла от ширещата се тогава туберкулоза.
Мама, Елисавета Василянска, е дъщеря на поборника и диарбекирския заточеник от Горна Джумая Георги Бегажев и на Жейна Бегажева, образована котленка. Мама беше великолепна прогимназиална учителка, а татко работеше в канцеларията на Щаба на флота.

Защо станах художничка
Ами такава съм се родила. От най- ранните си години постоянно рисувах. От начало май оцветявах разни албумчета с контурни изображения. Изобщо вкъщи винаги имаше блокчета и бои от много добро качество и аз си рисувах без някой да ми обръща внимание и без всякакви коментари. Така докато дойде време за висшето образование и изникна въпроса за финансовите възможности на семейството, в което имаше още двама ученици. Общото обсъждане доведе до решението да кандидатствам архитектура във Варна, защото и там рисуването било широко застъпено. Кандидатствах, приеха ме, но само след два месеца напуснах – рисуването беше ежеседмично, по 2 часа, „снимане„ сградата на Девическата гимназия.  Никой у дома не ме упрекна. Мама ме подкрепяше и финансира с учителската си заплата моите трикратни „щурмове” на Художествената академия, а по късно и цялото ми следване.

Академията
Беше третият ми „щурм”. Разхождах се из двора на Академията с блокче свободни рисунки и акварели от Варна. Някакъв непознат, скромно облечен, с тъмно такенце поиска да види какво има в блокчето ми. Казах, че напразно съм донесла рисунките, защото тази година не приемат свободни неща от кандидат-студентите. Господинът разгледа всичко и попита може ли да ги вземе, и аз му ги дадох с  цялото блокче. Никога повече не съм виждала този човек и не зная кой беше, но тази година ме приеха в академията и аз вътрешно вярвам, че това има връзка с тази необикновена среща.
Шест години следвах – от 1949 до 1955г. Беше най-грозният период за самата академия  и най–тежкият за моята младост. Сблъсках се с подлости, преследвания, оскърбления. Такова беше времето. За мене то си остана една огромна самота, която ме измъчваше, но същевременно ме разграничаваше от вихрещия се груб живот. Зачеркнала съм това време.
От академията отнесох спомена за яркото присъствие на Илия Бешков с неговите невероятни обсъждания на студентските постижения – конферансите, където понякога се присламчвах. От него запомних, и доста по – късно сама усетих и открих, че най – важното в изкуството е преживяването, а не както беше възприето – „познаването на живота”.

Художник на свободна практика
Така съм титулувана в дипломата си за завършено висше образование. В тази същата 1955 г. и Станчо Станчев, моят съпруг, получи своята режисьорска диплома от Театралната академия. Той замина да отбива военната си служба в Звездец, а аз пък се прибрах във Варна. След краткото, безгрижно време на нашата връзка, когато ходехме да танцуваме на студентските срещи в Университета, или си купувахме прекрасни, зрели гроздове от шопкините край Борисовата градина, или пък „Маршали” от уличните будки, дойде доста мрачен период. У дома беше настъпила безпределна бедност – пенсионирана учителка и съкратен чиновник, та и безпаричен художник без перспектива – свободен!
Спасението дойде когато отидох в Шумен за Станчовата първа премиера -„Салемският процес” на Артър Милър /The Crucible, Arthur Miller/ и не се върнах във Варна. Заживяхме в стъклената веранда на архитект Рачов и беше щастливо време. Станчо направи първите си чудесни стъпки в истинския театър, а аз рисувах шуменските джамии, правех карикатури за шуменския вестник и, най – важното, с много голямо желание и вълнение започнах първите си сценографски опити. В Шумен преживяхме и общия ни успех с „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников, за която бяхме наградени от Министерството на културата с пътуване да Москва, а представлението беше възторжено прието в София от големи български театрали.  По – късно със Станчо направихме около 10 постановки в Шумен и Варна.  Последната беше „Седмо: кради по – малко” от Дарио Фо  през 1971г. Тя ми е от любимите. Театърът си остана спътник на целия ми живот, но моята работа беше и си остана живописта.

Да правиш картини
Това е дълбоко и всепоглъщащо състояние, в търсенето да постигнеш и изявиш по най-добрия начин смисъла. А за мене смисълът на картината е главният импулс. Той определя и средствата, които ще употребиш, и колорита, и композицията и т. н. Това е една дейност, която включва и дарения от природата ни интелект към чувственото преживяване. И цялото това преживяване е непрекъснато недоволство от направеното, непрекъснато задълбаване в процеса, в откритията, които проблясват,  докато дойде моментът на предела, когато и смисълът е постигнат, и формата е изразителна и красива, и си кажеш  „Дотук!” Тази самооценка изкупва „мъките” на този труд и е едно мимолетно щастие. Това преживяване, наречено творчество, насища картината с невидима енергия и тя наистина може да се нарече творба. Чувствителният към изобразителните изкуства човек безпогрешно усеща къде се касае за творба и къде за „ширпотреба”.
Човекът е моят обект за неизменно вглеждане в неговите състояния и житейски ситуации, неизчерпаема тема за фигуралните композиции, които са основното ми занимание. Аз живея с моите изображения и понякога разговарям с тях в самотата на ателието. Те са като мои деца, защото аз зная как се зараждат и постепенно стигат до своя образ. Обичам ги, въпреки че понякога са третирани леко иронично, а в последно време се появяват и страховито-сатирични образи. Трудно се разделям с картините си и сега, когато от години никой не ги купува, парадоксално съм доволна, че са край мене, въпреки че са задръстили ателието. Мечтата ми е все още жива – да стане чудо и те да намерят достатъчно място и да бъдат достъпни за хората, които имат нужда от тях.

По избрания път
От ранната ми младост до ден днешен, неотменно ме съпътства съветът на великия театрал  К. С. Станиславски: „Търсете не себе си в изкуството, а изкуството в себе си.” Този девиз напълно съвпада с моите вътрешни импулси – да се стремя да постигна предела на това, което ми е дадено и постоянно да си поставям задачи, тъкмо такива, каквито ми се удават по–трудно. Това ме удовлетворява. Леснината не ме привлича. Каквото съм постигнала с труда си се дължи на този ми характер. То и моят професор Илия Петров беше ми казал: „Вървиш по най-трудния път.” Тогава не го разбрах, но може би е имал предвид точно това. Мога само да кажа, че е щастлив подарък от съдбата да слееш живота си с невероятния свят на изкуството.

Да показваш картините си
Това е крайният етап на този занаят. Като се връщам назад в годините, към моите първи изяви, би трябвало да се занимавам със скудоумните критики, с които бях посрещната при първото ми представяне в Младежката изложба през 1959 г. Картината ми „ Край морето” беше обявена от главния партиен цензор Остоич  за подражание на „чужди нам образци”. По- късно разбрах, че съм приличала на Гоген, но по онова време ние нямахме достъп до албумите със западни художници и аз нямах никакво понятие как изглеждат картините на Гоген.  Много по – късно блестящият изкуствовед  Димитър Аврамов, във своята „Летопис на едно драматично десетилетие” обясняваше случая с това, че сред общата „реалистична” сивота е имало стъписване от яркия колорит на моите четири селянки, седнали на пейка, с гръб към морето. Страдах от критиката, но моят баща ме утешаваше с това, че „значи съм била забелязана”,  което било добре. По – късно Вера Динова – Русева не харесваше моите селяни от „Разговор” – как ще оставя за бъдещето такива големоглави и късокраки българи?! Критикуваха ме, но пък купуваха картините ми. Постепенно започнаха да ме харесват и никога не съм преживяла да ми отхвърлят картина от Общите изложби.  Премълчаваха ме, не ме излагаха на най–добрите места, но купуваха картините. Това много, много отдавна свърши. Днес, в моята преклонна възраст, правенето на изложби се оказва непосилна хамалогия, която и няма особен смисъл във време, когато вече не съществуват оценъчните критични публикации, когато и критериите са се изгубили и когато теоретиците намират за нормално създаването на продукти на т. нар.„неизкуство”.
Аз съм човек на миналия век, но независимо от това мисля по моя вътрешна логика, че преживяваме приключването на поредната човешка цивилизация, при което рушенето на ценностите, създадени от предишните поколения и заместването им с нелепи, безсмислени приумици, се определя като ново начало. Мисля, че така се случва в днешно време.
Рисуването продължава да осмисля живота ми и да ми помага да преодолявам всякакви болки.  Имам щастието да живея с хора на изкуството – моя съпруг Станчо Станчев, дъщеря ми, художничката Теменуга Станчева и сина ми, музиканта Георги Станчев, а сферите на изкуствата да обогатяват живота ни в тези трудни преходни времена.

Дария Василянска
Варна, октомври 2011г.

 

 


0 Responses to “биографично”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




%d bloggers like this: