Да търсиш в себе си това, което можеш да постигнеш

От къде съм се появила

Кръстена съм на баба Дария, майката на татко. Една арменка ми беше казала, че името ми означавало диамант, както и името на дъщеря й Дерухи, и имало персийски произход. Суетата ми беше леко погъделичкана в онези млади години.
Татко, Козма Сергеевич  Василянский е от Донецкия край, от село Амвросиевка, което днес е голям град. Революцията го е заварила в окупационен корпус  в Персия. Частта им се разформировала и всички се пръснали като емигранти по света. Неговият път през Турция, през Бургас, го довежда до Варна и то- в къщата на мама. Брат й, моят вуйчо, журналистът Александър Бегажев, е посрещал на пристанището емигрантските кораби, а в двора на бабини се е варял казан с чорба. Така е започнала връзката на мама и татко, а по същия начин се е появила и вуйна ми Маруся, която много малко е живяла и си е отишла от ширещата се тогава туберкулоза.
Мама, Елисавета Василянска, е дъщеря на поборника и диарбекирския заточеник от Горна Джумая Георги Бегажев и на Жейна Бегажева, образована котленка. Мама беше великолепна прогимназиална учителка, а татко работеше в канцеларията на Щаба на флота.

Защо станах художничка

Ами такава съм се родила. От най- ранните си години постоянно рисувах. От начало май оцветявах разни албумчета с контурни изображения. Изобщо вкъщи винаги имаше блокчета и бои от много добро качество и аз си рисувах без някой да ми обръща внимание и без всякакви коментари. Така докато дойде време за висшето образование и изникна въпроса за финансовите възможности на семейството, в което имаше още двама ученици. Общото обсъждане доведе до решението да кандидатствам архитектура във Варна, защото и там рисуването било широко застъпено. Кандидатствах, приеха ме, но само след два месеца напуснах – рисуването беше ежеседмично, по два часа, „снимане„ сградата на Девическата гимназия.  Никой у дома не ме упрекна. Мама ме подкрепяше и финансира с учителската си заплата моите трикратни „щурмове” на Художествената академия, а по късно и цялото ми следване.

Академията

Беше третият ми „щурм”. Разхождах се из двора на Академията с блокче свободни рисунки и акварели от Варна. Някакъв непознат, скромно облечен, с тъмно такенце поиска да види какво има в блокчето ми. Казах, че напразно съм донесла рисунките, защото тази година не приемат свободни неща от кандидат-студентите. Господинът разгледа всичко и попита може ли да ги вземе, и аз му ги дадох с  цялото блокче. Никога повече не съм виждала този човек и не зная кой беше, но тази година ме приеха в академията и аз вътрешно вярвам, че това има връзка с тази необикновена среща.
Шест години следвах – от 1949 до 1955г. Беше най-грозният период за самата академия  и най–тежкият за моята младост. Сблъсках се с подлости, преследвания, оскърбления. Такова беше времето. За мене то си остана една огромна самота, която ме измъчваше, но същевременно ме разграничаваше от вихрещия се груб живот. Зачеркнала съм това време.
От академията отнесох спомена за яркото присъствие на Илия Бешков с неговите невероятни обсъждания на студентските постижения – конферансите, където понякога се присламчвах. От него запомних, и доста по – късно сама усетих и открих, че най – важното в изкуството е преживяването, а не както беше възприето – „познаването на живота”.

Художник на свободна практика

Така съм титулувана в дипломата си за завършено висше образование. В тази същата 1955 г. и Станчо Станчев, моят съпруг, получи своята режисьорска диплома от Театралната академия. Той замина да отбива военната си служба в Звездец, а аз пък се прибрах във Варна. След краткото, безгрижно време на нашата връзка, когато ходехме да танцуваме на студентските срещи в Университета, или си купувахме прекрасни, зрели гроздове от шопкините край Борисовата градина, или пък „Маршали” от уличните будки, дойде доста мрачен период. У дома беше настъпила безпределна бедност – пенсионирана учителка и съкратен чиновник, та и безпаричен художник без перспектива – свободен!
Спасението дойде когато отидох в Шумен за Станчовата първа премиера -„Салемският процес” на Артър Милър /The Crucible, Arthur Miller/ и не се върнах във Варна. Заживяхме в стъклената веранда на архитект Рачов и беше щастливо време. Станчо направи първите си чудесни стъпки в истинския театър, а аз рисувах шуменските джамии, правех карикатури за шуменския вестник и, най – важното, с много голямо желание и вълнение започнах първите си сценографски опити. В Шумен преживяхме и общия ни успех с „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников, за която бяхме наградени от Министерството на културата с пътуване да Москва, а представлението беше възторжено прието в София от големи български театрали.  По – късно със Станчо направихме около 10 постановки в Шумен и Варна.  Последната беше „Седмо: кради по – малко” от Дарио Фо  през 1971г. Тя ми е от любимите. Театърът си остана спътник на целия ми живот, но моята работа беше и си остана живописта.


0 Responses to “autobiographical”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




%d bloggers like this: