Въпроси към Дария Василянска

– Завършили сте живопис при един от най – интерeсните български художници – Илия Петров. Оказа ли ви влияние и в каква степен? Имате ли други кумири, които следвате през годините?
– Нямам кумири. Никого не следвам. С постоянната работа навлизам в професията, натрупвайки опит. Проф. Илия Петров идваше в ателието веднъж месечно за да смени постановката на модела. На конферансите почти не говореше. Единственото, което ми е казвал е: „Защо винаги избираш да рисуваш модела откъм светлата страна?” Моите шест години в академията съвпаднаха с най- мрачния й период – 1949 – 55г. Един след друг бяха отстранени най- добрите професори- Николай Райнов, Иван Лазаров, Кирил Цонев, Иван Пенков, а ректорът, проф. Дечко Узунов беше заменен с Крум Кюлявков. Витаеше страхът от т. нр. Формализъм. Изучавахме руското изобразително изкуство – передвижниките, а познанията ни за западното изкуство приключваха с епохата на Възраждането. Възхищавах се от Тициан и Рембранд. В библиотеката беше забранен всякакъв достъп до по – модерната живопис и аз завърших академията без никога да съм виждала нещо от Ван Гог, Гоген, Матис и т. н.
В ония ранни години незабравимо преживяване ми остави блестящата изложба на Злати Бояджиев, включваща най- прекрасните му картини от двата му периода- преди и след заболяването. Малко по – късно голяма радост ми достави изложбата на Стоян Венев, с ярката жизнена живопис и чудесни рисунки. Споменът за радостното удивление, преживяно в тези две изложби, излъчването на дълбоко усетените и великолепно осъществени истински творби и днес още ме стопля. Колко жалко, че никой не се досеща да покаже на света, освен златните тракийски съкровища и съкровищата, създадени от талантливите художници, с които България е пребогата. Би се избегнало безсмисленото усилие да приличаме на тези, отвън. Ние сме интересни със своята самобитност.
– Първата ви награда е от Министерството на културата през далечната 1959 г. за сценография. Коя беше пиесата и какво отличаваше вашата работа? Какво ви накара да се обърнете към сценографията?
– Наградената ми сценографска работа е за „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников . С тази пиеса шуменският театър се яви на Националния преглед на българската драма и театър през 1959 г. и беше награден с първата награда. Постановката е на моя съпруг- режисьорът Станчо Станчев. Той получи Първа награда – едномесечна командировка в Москва, а аз – ІІ – ра /нямаше І – ва/ – 2 седмици гостуване в Москва заедно с група наградени актьори.
Театърът е също част от моя живот. По време на моето злощастно следване в академията се случиха великолепните гастроли на московския театър на Юрий Завадский. Спомням си как с група студенти от театралната академия, където кипеше съвсем друг живот, се трупахме да стиснем ръката на големия Николай Мордвинов – Отело и как по лицето му се стичаха сълзите за мъртвата Дездемона. Руският театър все още беше тържество на системата на Станиславски.
Подходът ми към сценографията беше като към живописна картина – плосък рисуван декор. Имаше селска одая, в която се движеха гражданеещите се, облечени по модата ”а ла франга” персонажи. Имаше зид с порта и множество надничащи отгоре, отрупани с круши и ябълки дръвчета, също плоски, ажурно изрязани от шперплат. Изобщо – плоски силуети, „колажирани” в сценичното пространство, въздействащи с колоритното си излъчване като голяма живописна картина. Този „непрофесионален” подход успяваше да създаде необходимата атмосфера за едно великолепно представление. Имаше много похвали, получи се празник. В решението на журито е казано, че допуска явяването на театъра в София ”като изключително достижение и като ново решение на пиеса от наследството – ”Криворазбраната цивилизация”. Отбелязва се, че „декорът е в строга връзка с целия спектакъл – нещо не много често срещано. Той е двуизмерен, с гротесково преувеличение на детайлите, които контрастно подиграват европейската цивилизация и българщината. Колоритно добре решен, със слънцето на нашата земя, костюмите са издържани в същите тонове, малко по–усилени и се възприемат като хармонично съчетание с него…Слънчево заключение на финала на прегледа…”
Имам 10 театрални опита заедно с моя съпруг. Това занимание ми доставя удоволствие със специфичните за сцената изисквания да се създаде съответстваща обстановка за различните драматични произведения. Нещата прекъснаха поради така нар. „конфликт на интереси”. Не съжалявам, защото моят истински живот е живописта.
– Работили сте не само в областта на сценографията и живописта, но и монументално-декоративна стенопис и приложни проекти. Обогатяваше ли това работата ви? Имаше ли момент на компромис, при който невъзможността да се изявявате в една област ви насочваше към друга?
– Работата ми в монументално- декоративната живопис се състои в единствените две поръчки, които съм получила- едната – в едно варненско училище, което се казваше „Жечка Карамфилова” и другата – много отговорна /вероятно затова я предоставиха на мене/ – в „Експерименталната база за корабна хидравлика” край Варна. И двете са изработени в моя си стил, който обичайно наричат декоративен. Работата в експерименталната база е озаглавена „Корабостроене” и е репродуцирана в цвят на стр. 131 в книгата „Съвременно българско монументално изкуство 1959 – 86г.”. И двете поръчки работих с изключително удоволствие и лекота, защото стената винаги ме е привличала. Удоволствие ми достави и проектирането на железните решетки за прозорците в бара на един луксозен ресторант край Варна, както и две керамични пана за фасадните му стени. Това е единствената поръчка за приложни проекти. Дължа я на арх. Люляна Панайотова, авторката на сградата. Решетките бяха изпълнени превъзходно във варненската корабостроителница, а паната – от скулптура Веселин Начев. Не след много време керамиката беше потрошена. Железните решетки, решени в две различни композиции, които редувайки се опасваха окръглената сутеренна стена на постройката, където се помещаваше бар, вероятно също са отнесени някъде в небитието, а може би и сградата не съществува…
Компромиси никога не ми се е налагало да правя по какъвто и да е повод.
Сещам се, че някога, в далечното академично време/1954 г., пети курс/ проф. Илия Петров, съответно подготвен от мрачните сили, витаещи наоколо, не желаеше да разпише студентската ми книжка в края на учебната година. От това следваше да ме изхвърлят от академията. В канцеларията на факултета се разигра драматична сцена,в която аз питах „Защо?” без да получавам никакъв отговор, а проф. Дечко Узунов плахо настояваше: „Хайде, разпиши я, де!” Младичката секретарка, май се казваше Лиляна, тихо си гледаше работата. След дългата, непреклонна пауза можах само да кажа: „Вие искате да Ви помоля, а аз не умея…” и си тръгнах. Последваха много странни и не напълно обясними за мене перипетии. Но накрая и книжката беше подписана, и академията – завършена. Е, не с „Отличен 5”, както моят професор „бил решил!” /научих го от асистента ни К. Денчев/, а с „Добър 4”, според ветото на ректора Панайот Панайотов. Този спомен ме връща към много зловещи натрупвания, които отровиха младостта ми, а и целия ми живот.
– Вие сте от художниците с активна творческа кариера, но винаги сте се опазвала от заемане на ръководни постове. Как оценявате това от днешна гледна точка? Пречеше ли ви по някакъв начин това поведение във времето на социализма, когато от художника се искаше да бъде и социално ангажиран?
– Ръководни постове никой не ми е предлагал, та да се е налагало да се пазя. Не ми е минавало през ум за подобни дейности. В академията съм била някакъв „отговорник на курс”, дори по едно време бях „издигната” до тъй нар. „партийни агитатори” и няколко пъти ходих на „семинари- инструктажи” за някакви слова по повод разни празници. Но когато веднъж си позволих да говоря не според „лекцията”, а според моето си мнение, няколко „колеги” излязоха от помещението. А на следващия семинар беше провъзгласено: „Няма да започнем докато Дария не напусне залата.” По подобен начин, на едно заседание ме „свалиха” и от „курсов отговорник”. „Дария да излезе! Тя знае защо!” Да, ама тя не знаеше… Май беше времето на Вълко Червенков.
Тук мога да прибавя, че по – късно, дълги години бях завеждаща културно- творческата работа в ръководството на варненската организация на СБХ. Когато навърших 60 г. предложих да ме освободят. Прието беше с овации.
Не зная дали постовете представляват „социална ангажираност”, но аз СЪМ социално ангажирана като художничка и като личност, и това е демонстрирано в цялото ми творчество, във фигуралните композиции, които са основното ми занимание.
– Картините ви винаги са стояли някак самотно в общия пейзаж – толкова цветни, декоративни, търсено примитивни, „домашни”, далеч от исторически и партийни теми. Получавали ли сте упреци за избора на теми и начина на изобразяване? Чувствахте ли се свободна в годините преди 1989 г. да рисувате единствено това, което искате?
– Винаги съм се чувствала свободна да рисувам това, което ме вълнува и никой, никога не ми е пречил. Критиките, с които бяха посрещнати първите ми публични изяви бяха несъстоятелни, примитивни, дори смешни, поради невежество, а и поради злонамереност. Но по онова време моят девиз беше ”Търси не себе си в изкуството, а изкуството в себе си” – Станиславски. И така, аз през целия си живот изравям от себе си изкуството, което ми е дадено. Затова най- обидно ми беше обвинението, че съм подражавала на „чужди нам образци”, изречено от един зловещ критик по повод първата ми показана в изложба картина през 1959 г. И това във времето, когато изобщо не бях виждала такива образци, а подражанието пък ми е органически противно. Огорчаваше ме също и когато дълго време незаслужено ме поставяха в графа „и други”.
Гнетящите влияния, съпътстващи този начален период неочаквано, внезапно и безвъзвратно рухнаха, когато в сивотата на нашата изкуствоведческа сфера изгря книгата на проф. Димитър Аврамов „Летопис на едно драматично десетилетие” Най – после се беше появил един изключителен, ерудиран, кристално честен и смел изкуствовед, който се нае да постави на истинските им места нещата в нашето изобразително изкуство, за което заплати и с живота си. Поразена бях, че той ми беше обърнал внимание и фактически беше отговорил на всички обвинения, като някъде деликатно спестяваше авторите на най- несъстоятелните. На този човек аз дължа целия последващ период на художническия си живот. Не успях да му се отблагодаря. Опитвах се, но не успях. Нелепо и несправедливо си отиде. За да разберат какво значи проникновеност в изкуството, сегашните изкуствоведи трябва да прочетат освен книгите му за изобразителното изкуство, също и аналитичния му труд за Бодлер, пък и всичко друго, което е оставил след себе си.
Искам непременно да уточня, че в никоя моя картина няма нещо специално „търсено”, като примитивност, цветност или декоративност. Картината се получава такава, каквато е в процеса на своето изграждане, така, както се изгражда един организъм, така, както се получава почеркът ни, с който пишем. Търсенията ми са в посока на смисъла, който искам образно да изрека и който е подбудител да започна картината. Интересуват ме човешките състояния. Самият процес на създаването е едно необикновено преживяване, което нескромно и смело наричаме творчество. Тъкмо това преживяване превръща изобразеното в творба. Ако това липсва, резултатът е добре, или не дотам добре овладян занаят – можеш да ахнеш, но не и да се развълнуваш. Преживяването е смисълът и целта.
– Живеете в голям град, но все пак отдалечен от центъра. Чувствала ли сте през годините тежестта на тази централизация на художествените процеси? Имахте ли във Варна достатъчно жива и интересна среда, която да ви провокира и стимулира?
– В развитите страни не винаги столицата е културен център.
Художествените процеси съществуват навсякъде, където има творци. Ако „София се върти около себе си като дервиш”, както веднъж се изразих, значи, че тя не знае какво се случва извън нея, има претенции, че е събрала културния елит, а останалите са в графа „и други”. Но доколкото София е преекспонирана за цялата наша малка страна, то и тези – „другите” си имат преценка за елита в „центъра”.
Мисля, че ”стимул и провокация” за художника не е точно средата, а животът- видимият и невидимият, останалото е приятно или неприятно прекарване на времето.
Творчеството е самотно занимание. Груповото, взаимно стимулиране вече е очевидно, че довежда до нивелиране и уеднаквяване, като превръща в конвенционално изкуството, което се провъзгласяваше за „авангардно”.
Ако някой се интересува какво би улеснило живеещите извън София, то това е осигуреният превоз на картините до изложбената зала и обратно, както правеше някогашният СБХ. Сега те принуждават да се разправяш с разни чиновнички за унищожения ти амбалаж, за това, че нямало кой да ти опакова картините и да ги предаде на куриера за да ти ги върнат. Трябвало сам да си ги прибереш. Нека да си е жив и здрав центърът!
– Как живеете сега? По какъв начин ви се отразиха промените след 1989 г. Това за вас драматична промяна ли беше или освобождаване от рамки и нормативи?
– Как живея сега? – Понасяйки тежестите на четвъртата възраст, продължавайки да си гледам художническата работа, надявайки се да успея да свърша нещата, които искам да направя.
За съжаление, като се замисля за промените, неизменно ги свързвам с неимоверно многото убийства, които в отделни периоди се превръщаха в ежедневие, престъпност от всякакъв вид измести духовната атмосфера. Грубите взаимоотношения, невероятната лакомия и бруталност на душевно инвалидизирани хора – едно огромно разочарование и изненада – откъде изскочиха те?
Никога не съм изпитвала някаква тежест от рамки и нормативи. Мисля, че някои сами си поставят рамки и нормативи.
– Имате особена слабост към котките и дори направихте голям проект с портрети на котки. Беше ли важно това за вас или се забавлявахте?
– С котки се разминавам ежедневно по пътя към ателието. Те са ми интересни както и хората. Постепенно назря желанието да нарисувам котка и още с първия опит тръгна стихията на увлечението и за няколко дни котките станаха много, в различни състояния, пози, характери, физиономии. Но това в никакъв случай не бяха портрети на котки, а някакви загадъчни същества, които неусетно навлязоха в много мои картини. А от 3 години и у дома се появи един рижав Руслан.
Изложбата „Котките на Дария” я организира Димитър Трайчев. Сега имам готова изложба ”Котките на Д.- втора употреба” – колажи от котките, които Трайчев употреби в календара на „Сталкер” за 2000 г.
– Как успявате да съхраните духа си и високата работоспособност?
– Дух и висока работоспособност! – Вътрешна необходимост, Божа работа, спасение…Е, вече не е съвсем така, все пак 86 години…
– Бихте ли искали да отправите послание към по-младите колеги?
Не подражавай! Не кради чуждите хрумвания! Бъди себе си!


0 Responses to “Interview”



  1. Leave a Comment

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s




%d bloggers like this: